РЕШЕНИЕ

№

гр.Ловеч, 06.07.2012 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ЛОВЕШКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІІ-ти административен  състав, в  публично заседание на шести юни през две хиляди и дванадесета година в състав:

 

 

                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:    ЙОНИТА ЦАНКОВА

                              

 

при секретаря Й.И. и в присъствието на прокурора С. И. като разгледа като разгледа докладваното от съдия ЦАНКОВА Адм.д № 175/ 2011 год. и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 203 и сл. от АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Ищецът В.Н.Ф., ЕГН: **********, с адрес:***, Хта група, ст. 402, е предявил обективно кумулативно съединени искове срещу Министерството на правосъдието гр. София и Администрацията на Затвора Ловеч, като първоначалната искова молба не е отговаряла на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5, чл. 128, ал. 3 от ГПК и чл. 204, ал. 1-4 от АПК, поради което с определение от 11.07.2011 г. е оставена без движение с указание в едноседмичен срок от съобщението ищецът да отстрани недостатъците на ИМ, а именно: 1.Да посочи прецизно изложение на обстоятелствата на ИМ-чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, като конкретизира предпоставките за допустимост на иска с оглед разпоредбите на чл. 204, ал. 1 от АПК-да уточни има ли отменен конкретен административен акт и какъв, в случай на оспорване по реда на чл. 204, ал. 2 от АПК-да конкретизира заедно с оспорването на какъв административен акт са предявени кумулативно обективно съединените искове  за неимуществени и имуществени вреди, да конкретизира дали искът е предявен при условията на чл. 204, ал. 3 от АПК и от какви нищожни и/или оттеглени административни актове са претърпени вредите, да конкретизира дали искът е предявен при условията на чл. 204, ал. 4 от АПК, в който случай следва да посочи конкретните действия и/или бездействия на конкретни длъжностни лица;  2. Да посочи от какъв акт на администрацията -действие или бездействие на орган или длъжностно лице за двата обективно съединени иска са претърпените вреди, 3. Да конкретизира дали вредите са при и по повод изпълнение на административна дейност и каква и на кои длъжностни лица /като в случай, че не знае имената, следва да уточни поне техната длъжност и месторабота/, 4. Да посочи връзката между незаконосъобразния ИАА, действие или бездействие и настъпилата вреда /имуществена или неимуществена/, 5. Да посочи петитум-в какво се състои искането-чл. 127, ал. 1, т. 5 от ГПК, 6. Да уточни  ответника/ответниците, като е указано изрично на ищеца, че съдът не може служебно с оглед правилата на гражданския процес, вместо ищеца, да конкретизира ответника, а отделно неправилно формулирания ответник като последица води до отхвърляне на исковата претенция, 7. да представи преписи от исковата молба и приложенията, както и от уточняващата молба според броя на ответниците.

С уточняващи молби на ищеца и назначения му правен помощник се заявява искова претенция от 26 840 лв. /двадесет и шест хиляди осемстотин и четиридесет лева/ неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на същата, като не се поддържа иска за имуществени вреди.

С определение от 01.09.2011 г. съдът повторно е оставил исковата молба без движение на основание чл. 144 от АПК, във вр. с чл. 129, ал. 1, във вр. с чл.  127, ал. 4 от ГПК и чл. 204, ал. 1-4 от АПК, като е указано на ищеца в едноседмичен срок от съобщението да отстрани недостатъците на ИМ, а именно: Да посочи прецизно изложение на обстоятелствата на ИМ-чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, като конкретизира предпоставките за допустимост на иска с оглед разпоредбите на чл. 204, ал. 1-4 от АПК, като указано на ищеца и повереника му, че не е конкретизиран периода от време, за който се претендира обезщетението за неимуществени вреди в размер на 26 840 лв., не е посочено каква е връзката между административните актове/действия на затворническата администрация и размера на претендираните вреди и как е формиран същия размер. Допълнително указано на ищеца и повереника му, че предпоставките за допустимост на иска по чл. 204, ал. 3 и ал. 4 от АПК са алтернативни, а в уточняващата молба на адв. В.Г. от ЛАК се сочат и двете основания- на чл. 204, ал. 3 от АПК, като се твърди, че вредите са причинени от нищожен административен акт, без да се сочи какви според ищеца са основанията за нищожност при положение, че в самата уточняваща молба се твърди, че „административният акт е издаден от компетентен орган”, а от друга страна се твърди и основанието на чл. 204, ал. 4 от АПК, че вредите са „причинени от действието на администрацията, изразяващо се в разпоредби и резолюции”.

С уточняващи молби на ищецът и повереникът му се конкретизира размера на иска от 26 840 лв. /двадесет и шест хиляди осемстотин и четиридесет лева/, от които 9 590 лв. /девет хиляди петстотин и деветдесет лева/ - имуществени вреди и 17 250 лв. /седемнадесет хиляди двеста и петдесет лева/ - неимуществени вреди, като периодът на двете искови претенции е един и същ- 13.12.2001 г.- 13.04.2011 г. Обстоятелствата, на които се основава иска за имуществените вреди- сочени като пропуснати ползи- се изразяват в твърдението на ищеца, че ако за целия процесен период е бил допуснат на работа в „обслужваща дейност” /домакински щат/, то той би получил месечно по 86,40 лв. или общо за 111 месеца 9 590 лв. Обстоятелствата за исковата претенция за неимуществени вреди се състои в това, че в случай на допускане до работа за целия процесен период, то той би изтърпял наказанието лишаване от свобода значително по-рано, като конкретно се сочи, че в резултат на недопускането до работа е „загубил 37 месеца свобода”. С последните уточняващи молби са твърди, че исковата претенция за двата обективно съединени иска се основава на чл. 204, ал. 4 от АПК- незаконосъобразност на действия на Администрацията на Затвора Ловеч и Министерството на правосъдието. Дори и след последните уточнения на исковата молба от адв. В. Г. и ищеца, се сочат като ответници Министерството на правосъдието гр. София и Администрацията на Затвора Ловеч, въпреки указанието на съда с определението от 11.07.2011 г. в т. 6 – да уточни изрично ответника/ответниците, както и указанието, че съдът не може служебно с оглед правилата на гражданския процес, да конституира ответници, а ненадлежния ответник, посочен от ищеца, като правна последици води до отхвърляне на исковете. В съдебно заседание ищецът се явява лично и с назначения му правен помощник като поддържат обективно съединените искове по основание и размер.  

Ответникът Министерство на правосъдието, гр. София и ответникът Администрацията на Затвора Ловеч, се представляват от юрк. Д. Василева, която още с отговора на исковата молба, както и в съдебно заседание и в писмена защита ангажира становище за недопустимост на исковете, като предявени срещу ненадлежни ответници, като според процесуалния представител на двамата ответници надлежен ответник е ГД „Изпълнение на наказанията”. Отделно се прави възражение за изтекла абсолютна погасителна давност на основание чл. 110 от ЗЗД, като се сочи по-късия период на давността относно вземанията за възнаграждения по чл. 111, б. „а” от ЗЗД и се твърди, че двата иска са погасени по давност за периода от 13.12.2001 г. до 13.04.2008 г. Отделно по отношение на исковете за имуществените и неимуществените вреди се сочи, че същите са недоказани, т.к. съгласно чл. 172 от ЗИНЗС трудовата дейност на лишените от свобода, както и зачитането на два работни дни за три дни лишаване от свобода е правна възможност, а не тяхно право. В заключение се моли съда да отхвърли изцяло исковете, като се претендира юрисконсултско възнаграждение в полза всеки от двата ответника в размер на 986, 80 лв.

Представителят на Окръжна прокуратура Ловеч дава заключение, че исковете са предявени към ненадлежни ответници, поради което са недопустими, алтернативно неоснователни, отделно твърди, че за част от процесния период от 13.12.2001 г. до 13.04.2008 г. исковете са погасени по давност, като и прокурорът намира, че следва да намери приложение чл. 111, б. „а” от ЗЗД, в който случай давността е три години. Сочи, че неимуществени вреди категорично не са доказани, т.к не се доказани нито претърпени болки, страдания, унижения или някакво друго психическо или физическо неудобство, нито същото да има пряка причинна връзка с незаконосъобразно действие или бездействие на администрацията, каквото според прокурора също не е доказано. Прокурорът намира, че недоказани са и двата обективно кумулативно съединени иска.

Съдът след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира за установено следното:

Исковата молба е допустима с оглед нормата на чл. 204, ал. 4 от АПК, като се претендират незаконосъобразни действия на администрацията на Затвора Ловеч, които по същество съдът квалифицира с оглед твърденията на ищеца като действия и бездействия.

По същество исковете са неоснователни и недоказани.

По отношение на възражението на ответника, че Администрацията на Затвора Ловеч не е юридическо лице, поради което и не е надлежен ответник, съдът съобрази същото за основателно. Независимо, че в исковата молба, както и в множеството уточняващи моли, се сочат конкретни имена на Началника на Затвора Ловеч и на Зам. началника, съдът намира, че същите длъжностни лица не са пасивно легитимирани да отговорят по реда на ЗОДОВ, а съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗОДОВ отговорността на виновните длъжностни лица и то спрямо държавата се реализира по друг ред. Ето защо поради липса на правосубектност на Администрацията на Затвора Ловеч, заявена в ИМ като ответник, независимо от изричните указания на съда, още с определението за оставяне на ИМ без движение от 11.07.2011 г. /т. 6 от същото/, съдът намира, че по отношение на така заявения от ищеца ответник- Администрация на затвора Ловеч- исковете са неоснователни и само на това основание следва да бъдат отхвърлени.

По отношението възражението на юрк. Д. Василева, че Министерството на правосъдието на е надлежен ответник, като исковете е следвало да бъдат насочени към ГД „Изпълнение на наказанията”, поради което исковете са недопустими, съдът съобрази следното. Право на ищеца е да сочи ответника, като правната последица от ненадлежно посочения ответник не е недопустимост на иска, а неоснователност на същия. Правното положение на ответниците за целия процесен период 13.12.2001 г.- 13.04.2011 г. е уредено в два нормативни акта. Закон за изпълнение на наказанията /отм. ДВ бр. 25/2009 г., считано от 01.06.2009 г./ и Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража /в сила от 01.06.2009 г./.

 Съгласно чл. 19а от ЗИН /отм./ в редакцията преди изменението  ДВ бр. 61 от 13.07.2004 г. – прякото ръководство и контролът върху местата за лишаване от свобода се осъществява от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, която е юридическо лице към Министерство на правосъдието със седалище София и е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити. След изменението на чл. 19а от ЗИН с ДВ бр. 61 от 13.07.2004 г. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” е административно звено в Министерството на правосъдието, а общото ръководство на местата за лишаване от свобода и контролът върху тяхната дейност се осъществява от Министерството на правосъдието, като затворите, поправителните домове и следствените арести са териториални звена на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". Съгласно чл. 12 от ЗИНЗС /в сила от 01.06.2009 г./- прякото ръководство и контролът на местата за лишаване от свобода се осъществява от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", която е юридическо лице към Министъра на правосъдието със седалище София и е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити.

Съдът намира, че независимо, че за периода от 13.07.2004 г. до 01.06.2009 г. ГД „ИН” не е била юридическо лице, а за останалите периоди, заявени в исковата претенция от 13.12.2001 г.- до 13.07.2004 г. и от 01.06.2009 г. до 13.04.2011 г. е била юридическо лице, в който смисъл би могла да бъде пасивно легитимирана като ответник, няма пречка за целия процесен период на исковата претенция Министерството на правосъдието да бъде пасивно легитимирана страна, т.к. при всички случаи, независимо дали ГД „ИН” е била юридическо лице или само звено към същото министерство, последното е упражнявало общо ръководство и контрол на местата за лишаване от свобода, в който смисъл има правосубектност да бъде надлежен ответник по делото. В този смисъл съдът намира, че възражението за липса на пасивна процесуална легитимация на Министерството на правосъдието за неоснователно.

Съдът намира за основателно направеното възражение за изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, като намира, че е приложим институтът на общата погасителна давност от 5 години, а не на сочената от юрк. Д. Василева и прокурора давност от 3 години по чл. 111, б. „а” от ЗЗД. Видно е, че няма как исковата претенция за имуществени вреди да се квалифицира като „възнаграждение за труд”, т.к. няма спор по делото, че труд не е положен от ищеца, напротив - правната квалификация на имуществените вреди е такава за пропуснати ползи, поради което е приложима общата давност от 5 години, която е приложима и по отношение на претенцията му за неимуществени вреди. Ето защо следва да се приеме, че двата обективно съединени иска за имуществени и неимуществени вреди са погасени по давност за периода от 13.12.2001 г. до 13.04.2006 г. ./пет години преди момента на  предявяването на ИМ/ на основание чл. 110 от ЗЗД. Исковете са погасени по давност съобразно  разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД и  направеното искане от ответника  за прилагането й още с отговора на ИМ и в съдебно заседание с оглед чл. 120, ал. 1 от с.з. Следователно, за периода, обхващащ времето   преди 13.04.2006 г. съдът  не се  произнася по наличието на действия, бездействия, тяхната законосъобразност, причинените вреди, причинната връзка между тях,   поради  изтеклата за вземанията  за този период погасителна давност.

Съгласно чл. 203 АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на Глава единадесета, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на АПК.
За да възникне правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко, кумулативно определени предпоставки, а именно: причинена вреда - имуществена или неимуществена; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При липса на някой от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по посочения ред. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ отговорността се приема за обективна, безвиновна, а възникването на право на обезщетение предполага установяването на незаканосъобразни действия и/или бездействия с оглед заявеното от ищеца основание на чл. 204, ал. 4 от АПК.

Съгласно § 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ, който е специален закон в производството за обезщетение, за неуредените въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските закони. В исковото производство тежестта да докаже със съответните допустими доказателствени средства претенцията си за обезщетение за претендираните вреди е изцяло в тежест на ищеца. Вредите не се предполагат, а следва да се докажат от ищеца. Вредата представлява накърняване на имуществото на правните субекти или на техните неимуществени блага. Когато е засегнат патримониумът на лицето вредата е имуществена, която по форма бива претърпяна загуба и пропусната полза. Неимуществените вреди представляват сериозно засягане на личността и достойнството на пострадалия, изразяваща се в претърпени болки и преживени страдания.

Съдът в настоящето производство следва да изследва законодателната уредба на лишените от свобода и възможността същите да упражняват труд, която с оглед на заявения период в ИМ, и след като отчете изтеклата погасителна давност за двете искови претенции, следва да обхване само периода от 13.04.2006 г. до 13.04.2011 г.

Законодателната уредба за същия период се съдържа в Закон за изпълнение на наказанията /отм. с ДВ бр. 25/2009 г., считано от 01.06.2009 г./ и Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража /в сила от 01.06.2009 г./.

Съгласно чл. 24, ал. 1 от ЗИН /в сила до 01.06.2009 г./ лишените от свобода имат право да получават подходяща работа, съобразно изискванията на чл. 64 от ЗИН. Съгласно чл. 64 от ЗИН работата, която трябва да изпълнява лишеният от свобода, се определя от администрацията съобразно съществуващите възможности, като се вземат предвид възрастта, полът, здравословното му състояние и работоспособност, нуждите на поправянето и превъзпитанието, изискванията на охраната и режима, професионалната квалификация и интересите му.

Съгласно чл. 77, ал. 1 от ЗИНЗС /в сила от 01.06.2009 г./ по време на изтърпяване на наказанието лишените от свобода имат право на подходяща работа, а съгласно ал. 2 на чл. 77 - По възможност предпочитанието на лишения от свобода към конкретен вид работа се удовлетворява. Съгласно чл. 172, ал. 2 от ЗИНЗС Работата, която трябва да изпълнява лишеният от свобода, се определя от администрацията съобразно съществуващите възможности, като се вземат предвид възрастта, полът, здравословното му състояние и работоспособност, изискванията на сигурността, професионалната квалификация и предпочитанията му.

Следователно както при действието на ЗИН, така и на ЗИНЗС трудовата дейност, респ. заплащане, както и зачитането на два работни дни за три дни лишаване от свобода, е правна възможност, а не право, респ. липсва изрично регламентирано записване и в двата нормативни акта, че при всички случаи администрацията на местата за лишаване от свобода дължи осигуряване на работа на лишените от свобода.

Съдът намира, че не може да бъде обоснован извод за незаконосъобразност на действия/ бездействия на затворническата администрация, произтичаща от  непредоставяне на работа на ищеца, тъй като  през периода 13.04.2006 г. до 13.04.2011 г. /с оглед уважаването на възражението за изтекла давност за периода от 13.12.2001 г. до 13.04.2006 г./ за  затворническата администрация не съществувало  нормативно  въведено задължение да настанява на работа  лишените от свобода. Разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от ЗИН е отменена с изменение на закона, обнародвано в бр. 62/25.06.2002г. на ДВ. След отмяната на  ал. 2 на чл. 24, за лишения от свобода е налице право да получава подходяща работа, обвързано с възможностите на администрацията да осигури такава и при условията на чл. 64 от ЗИН, но не и задължение за последната. От това следва извод, че дори да е имало периоди, през които на ищеца не е била осигурявана работа,  това обстоятелство не може да бъде преценявано като незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация. Така Решение № 3816/23.03.2010 г. по адм. д. № 8409/2009 г. на ВАС, Решение № 6082/02.05.2011 г. по адм.д. № 9459/2010 г. на ВАС.

 От друга страна по делото не се спори, видно и от твърдението на самия ищец в ИМ, че последният е държал на конкретна работа „обслужваща дейност” /домакински щат/. Няма спор, че всички молби на ищеца са относно работа в т.нар. „домакински щат”. Отделно, видно и от заключението на вещото лице по СИЕ, което като обективно, безпристрастно и неоспорено от страните, съдът кредитира - няма доказателства, че през целия период е имало дърводелска работилница, нито строителна работа, като само за отделни периоди е било организирано производство на дребни стоки като щипки за дрехи, чехли и др., а отделно почти не е имало случаи да се извършва работа за цял месец от едно и също лице, лишено от свобода, като това е ставало само когато е имало нужда от извършването на определен вид работа, като в повечето случаи са работили много лишени от свобода, но за по няколко дни в месеца. По делото ищецът не доказа конкретна квалификация, обосноваваща претенцията му да работи в т.нар. „домакински щат”. Липсват каквито и да било доказателства за квалификация и умения на ищеца за работа в „обслужваща дейност”/”домакински щат”, а от друга страна са налични доказателства за множество налагани наказания на ищеца за нарушаване на дисциплината и реда в затвора. При това положение съдът намира, че за администрацията на Затвора Ловеч не е възникнало задължение да удовлетвори желанието на ищеца за работа в т.нар. „домакински щат”, както и изобщо за осигуряване на конкретен вид работа.

  С оглед  изложеното, съдът намира, че не е налице  първата предпоставка за основателност на претенцията по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ- наличие на незаконносъобразни  действия и/или бездействия, извършени  от  длъжностно лице при ответника. От справка на л. 116 от делото е видно, че ищецът е работил 4 дни, което кореспондира със заключението на вещото лице по СИЕ, че не е имало пълен работен месец, извън домакинския щат.

С оглед на вече казаното за  липсата на първата предпоставка за присъждане на обезщетение  - незаконосъобразни действия/ бездействия,  за пълнота на изложението съдът отбелязва, че не са налице  и останалите  елементи от  състава на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Дори и да се приеме, че е доказан първият елемент от фактическия състав, от който по принцип възниква правото на обезщетение, то по отношения на втория- вредата /имуществена- като пропуснати ползи- и неимуществена/ не са налице доказани конкретно и обективно  настъпили  обстоятелства, които да са пряка и  непосредствена последица от увреждането. Ищецът не е конкретизирал и не е доказал  неблагоприятни  последици, настъпили в имуществената му сфера и  причинени от бездействие на администрацията на затвора Ловеч, като не се доказаха и неимуществени вреди като сериозно засягане на личността и достойнството на пострадалия, изразяващи се в претърпени болки и преживени страдания. Не може да се приема за пропуснати ползи – неполучаванато на заплата за самоиздръжка в затвора, освен че е недоказано, е неотносимо към искането за обезщетение, тъй като в затвора лишените от свобода са на издръжка на бюджета и   липсата на средства за самоиздръжка /евентуално от положен труд/ нямат за последица задължение на затворника  да заплаща разноските по престоя си  в затвора, от което да последват  имуществени вреди за него. При комплексната преценка на  доказателствата по делото, съдът намира, че не са налице  елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ-  наличие на незаконосъобразен акт, действие или бездействие на  административния орган и  причинена вреда /имуществена и неимуществена/, както и причинна връзка между същите, поради което не може да се реализира  отговорността на ответника по този ред.

По изложените съображения съдът приема изцяло за неоснователни обективно кумулативно съединените искове, поради което същите следа да бъдат отхвърлени изцяло.

При този изход на делото следва ищецът да бъде осъден да заплати на ответника Министерство на правосъдието сумата от 986,80 лв. разноски за юрисконсулт. Касае се за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на Министерство на правосъдието, което съгласно Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно раздел III, чл. 7, ал. 2, т. 4, във вр. с чл. 8  от същата наредба, при защита по дела с определен интерес над 10 000 лв. възнаграждението е 650 лв., плюс 2% за горницата над 10 000 лв. В този смисъл Решение № 4421/06.04.2010 г. по адм.д. № 8398/2009 г. на ВАС. Съдът намира, че след като и двамата ответника по делото са представлявани от един и същ процесуален представител и с оглед мотивите изложени по-горе за липса на самостоятелна правосубектност на Администрацията на Затвора Ловеч, не следва да уважава молбата на юрк. Д. Василева за присъждане на разноски за всеки един от ответниците по 986,80 лв.

На основание гореизложеното  Ловешкият административен съд

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОТХВЪРЛЯ изцяло обективно кумулативно съединените искове на В.Н.Ф., ЕГН: **********, срещу Министерство на правосъдието гр. София и Администрация на Затвора Ловеч, с правно основание  чл. 203 и сл. от АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за причинени имуществени и неимуществени вреди общо в размер на 26 840 лв. /двадесет и шест хиляди осемстотин и четиридесет лева/, ведно със законната лихва от образуването на делото до окончателното изплащане, от които 9 590 лв. /девет хиляди петстотин и деветдесет лева/ - имуществени вреди и 17 250 лв. /седемнадесет хиляди двеста и петдесет лева/ - неимуществени вреди, за периода 13.12.2001 г.- 13.04.2011 г., твърдени като последица от незаконосъобразни действия/бездействия на администрацията, като погасени по давност за периода от 13.12.2001 г.- 13.04.2006 г., а в останалата част за неоснователни.

ОСЪЖДА В.Н.Ф., ЕГН: ********** да заплати на Министерство на правосъдието, гр. София, сумата от 986,80 лв. /деветстотин осемдесет и шест лева и осемдесет стотинки/ разноски по делото, като отхвърля искането за присъждане на разноски за разликата над 986,80 лв. до сумата от 1973,60 лв. /или разноски за втория ответник -администрацията на Затвора Ловеч в размер на 986,80 лв./.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС на РБ в 14-дневен срок от съобщението до страните.

Да се изпрати препис от решението на страните и ОП-Ловеч.

                         

 

              

                                                                    АДМ. СЪДИЯ: